Изповедта на самоубийцата

Изповедта на самоубийцата

Здравейте! Вие четете писмо, което след пет минути ще се самоунищожи! Започвам обратно отброяване по секунди! Enjoy life! (While you still can…) 300... 299... 298... 297... 296... 295...
Всъщност не, но не знам как се пише прощална изповед. Никога не съм писала и надали ще напиша второ. Ето започва изповедта на една самоубийца...
Ти не вярваш, че ще го направя. И мама и татко не вярват, но за тях по късно. Седя пред огледалото с бръснарско ножче опряно в шията и отражението ми ме гледа невярващо, потресено, неразбиращо. Започва Мастило – Моите кафяви очи, а всяка дума от текста се впива като отделно бръснарско ножче в гърлото ми. Не знам колко бързо ще дойде влакчето на смъртта, но не ми и пука...
Защо? Ето това си мислиш ти докато четеш това писмо. Та ти си усмихнато момиче, силна, смела, отговорна, защо го правиш, защо ще донесеш толкова мъка и страдание? – това си мислиш, нали? И аз не знам защо... Не, знам, но понякога истината се сдъвква трудно. Изборът ми е нейна алтернатива, на истината. Аз съм слабохарактерна, не силна, страхлива, не смела. Безотговорна. Не мога вече да се изправя пред истината и да я преглътна, нито мога да преглътна друго освен кръвта стичаща се по гърлото ми. Ставах всяка сутрин, обед, следобед, което както свари, с надеждата за нов ден, за повече любов, спокойствие, слънце и усмивки. Не, не съм друсалка, не съм хипи, не слушам самоубийствена музика. Въобще не мога да се впиша в профила на самоубиеца, който ще измислят от МВР, за да си запълнят файла и да затворят случая. Като онова момиче, което скочи от последния етаж на училището си. Какво ли си е мислила тя? Ще я попитам, когато се видим в ада.
Може би защото всички ме мислихте за това което не съм, подведени от усмивката, умело и изкусно създадена маска, която използвах за да се смея на живота, да го дразня, надсмивайки му се. Но после той ми се надсмя и пропука маската, макар че никой не можа да види какво има под нея. После всичко се стовари върху мен, нямаше го вече предпазният щит. Без презерватив, без ризница, без бронирана жилетка. Душата рани ми, а после празната обвивка стана на прах и изветря като оставена отворена бутилка бира.
Не, аз не се напивам, не се напушвам, не правя глупости. Аз не притеснявам другите, всичко тая в кутията на Пандора. Но той я отвори. За разлика от първия път, сега на дъното няма надежда. Защо? Защото тя отлетя при първото отваряне от кутията, та да изцери светът. После аз откраднах кутията със злокобна слава и я използвах за кошче за душевни отпадъци. А още по-после мина камиона на Чистота и без да иска взе че я отвори, ама ей тъй на, по човешки, с желанието просто да си върши работата и да събира боклуците по улицата на живота ми.
Щом не притеснявам другите, защо тогава седя сега с бръснарско ножче на 1/5 забито в мен? Другите почнаха да ме притесняват. Както казах вчера на една приятелка между другото докато пиехме бира, нищо не идва само. Всяко нещо си има причина и следствие... По простата причина, че нямам много време няма да изпадам в обстоятелства, а и кръвта прави клавишите хлъзгави.
Всеки, който ме познава, ще погледне в себе си и ще види причина. Не защото наистина е такава, но просто защото едва след като ме няма ще осъзнае, че някога, докато сме вървяли по една пътека в живота си, преди пътищата ни да се разделят, ме е препъвал, леко избутвал или забавял, за да му помогна. Не се вини гражданино, ти вина нямаш! За всичко е виновна държавата, комунистите, капиталистите, анархистите, фашистите, църквата, бабичката от горния етаж, която все си изхвърля боклука на твоята тераса...
И мама му стара, не можа ли да почака пустата му с пуста косачка, да мине поне концерта, бала, да се видя с рокля! Ама не, като е тръгнало на криво...
Е, кажи ми сега, трябва ли да живея? Живота ми е виновен, че не ми поднесе всичко на златен поднос, че не се родих със сребърна лъжица в устата или че сълзите ми не стават на изумруди и брилянти (но пък ако ставаха, щях да мога да купя цялата планета). Смъртта ми е виновна, понеже ми се изпречи точно когато не трябва, не можах да видя плода на труда си, не можах да постигна целите си, не можах да натрия носовете на онези дето ми се подиграваха в четвърти клас или на бабичката от горния етаж... Няма угодия!
И понеже вече стигнахме до 150 секунда от онези пет минути от началото, е време за завещанието. Завещавам тениските си на сестра ми, понеже и тя слуша такава музика, а и ще и седят по-добре. На кварталната кръчма завещавам музиката си, че да вземат да пускат нещо по-свястно, а не само онея силиконови кукли на пайнер индустрията. На мама и татко оставям книгата си и всичките си трудове, да ги издадат след смъртта ми, че да припечелят някой лев, пък и да има с какво да си ме спомнят, когато навършат възраст – те знаят че аз или част от мен живее във всяка моя творба. На приятелите си оставям снимки, посвещения и спомени. На племенници, братовчеди и други – плюшените играчки. На любовта завещавам усмивка и среден пръст, и двете с любов разбира се. Искам само бели рози на погребението и усмихната снимка на некролога...
СТИГА ГЛУПОСТИ И БРЪТВЕЖИ...
И пак ще се попиташ защо, ти, който хващаш това писмо. Знаеш ли защо? Защото ти закъсня! Ужасно закъсня!
Остават десет секунди до самоунищожаването на това писмо... 9... 8... 7... 6...
Сила имам да натисна само прин...
----------------------------------------
И после чертата на тласъците на сърцето беше равна, чуваше се само звукът на принтера. Той горкият принтираше и сякаш жално и скръбно тактуваше. Всяка капка мастило по белия лист беше негова сълза, всяко поклащане крачка от последния прощален марш, всеки звук ридаеща песен за смъртта. Плеърът продължаваше да приглася с весели, слънчеви летни ритми. А кръвта се стичаше по ръба на бюрото от падналото на него момиче, капеше и подпечатваше изповедта вместо подписа на нотариус.
Още една свещ угасна...
Жени Гутева-София